Вярвам в иронията превантивно, за да не реши случайно да ме изпитва.
Ужасно важно е да си сам когато заспиваш, иначе дори сънят не е твой; и ставаш един такъв буквален, реален. То и това не е лошо, но по-голямата част от буквалния свят дори не обича буквите. Буквалният свят обича да яде. Буквалният свят не си носи чадър когато вали.
След това идват онези малки усещания, за които винаги си мислил, че си твърде добър. От които винаги си мислил, че си далече.
Обичам те.
Като бях във втори клас ни проповядваха, че не бива да започваме изречения със съюза “и”. И оттогава очевидно съм решила, че съм badass.
А който сега измрънка, че използвам чужди думички, ще го обвиня в пуризъм. Аз обичам езиците и вярвам единствено в тяхната правилна употреба.
Да се отчета.
Това ми е коледният пост.
През пролетта природата била бременна. Не се бие с пръчка.
Всяка сутрин дърпам завесите и тайничко се моля за една нощ всичко да се е променило и през прозореца си да видя Париж.
Нито една сутрин това не е проработило.
Ще убивам хора за да стана редактор.
Родена съм да бъда редактор. Искам хората да го разберат и да ме направят редактор на всичко.
И когато стана редактор, в заглавията ще се пишат запетайки.
Все още не съм убедена, че е разумно решение да започна блог. Ако блогът изобщо може да се започва, тъй като днес съм малко объркана в езиците и правилната употреба на думите. Мдааа, едва ли е добър ден за започване на блог. Но пък нямам нищо против четвъртъците.
Естествено, Веско ме накара да си направя блог. Аз се опитах да обясня, че повечето хора не могат очарователно да изкажат възмущението си, че няма от къде да си купят запечен сандвич с кашкавал с две доматчета отгоре. И наистина някой да го чете и да го намира за очарователно.
Плюс това, аз не страдам от липса на вдъхновение често и все ми се струва, че ще злоупотребявам с блога. И едва ли някой ще го намира за очарователно.
